Jump to content
Нашите книги

All Activity

This stream auto-updates     

  1. Earlier
  2. След още няколко курса на това такси, при което нищо забележително не се случи, освен подпийнало закъснели хора, шофьора спря пред вашия магазин приятелю. Какво е купувал аз не знам, но така попаднах в касата, откъдето дойдох в твоето портмоне. Това е всичко което ми се е случило приятелю, промълви монетата Петя и замълча... Поставих тази интересна монета в специално джобче на портфейла си и продължих моето ежедневие. Дните минаваха в своя обичаен ритъм и почти не се сещах за моята крачеща по света монета. Понякога се питах дали това което тя ми разказа е истина или преуморената ми глава си фантазира различни глупости,,, Изминаха няколко месеца в които дори забравих за тази монета. Тогава се случи още нещо странно. Беше в края на лятото. Една неделя бях в центъра, отивах към мой приятел на гости. Мислех си какво да купя в движение, когато минах покрай една църква - а оттам излязоха току що венчани младоженци - хубави и усмихнато замечтани като всички на тяхно място... Тъкмо да продължа по пътя си, когато пак усетих онова нетърпеливо вибриране на портмонето си... Вече не бях учуден, и докато изваждах портмонето си мислех - пак се е сетила за някоя история... - Приятелю, Петя?!? - какво пък сега несхващащо реагирах аз. - Това е Петя приятелю, касиерката чиято щастлива сълза ми вдъхна живот...развълнувана монетата ми сочеше булката заради която се бях поспрял и загледал. След това признание изведнъж ме осени идея какво трябва да направя. Бавно се приближих до младото семейство, изчаках да останат за миг сами, след толкова поздравяващи ги роднини, и казах - Бъдете щастливи млади хора. Мога ли да ви попитам нещо?...след утвърдителното кимване, аз погледнах булката и я попитах - Вие Петя ли се наричате?, Да отговори изненадано тя. А откъде знаете името ми? - Мога да ви разкажа, но това е дълга и приличаща на фантастика история и се опасявам да не ме сметнете за луд. Но аз ще ви подаря тази монета - тя носи една ваша сълза от щастие. Пазете я и винаги ще бъдете щастливи. Подадох на булката тази монета, а монетата присветна с няколко лъскави светкавици от радост и се гушна в топлата и длан, трепкаща от радост. Усмихнах се и продължих пътя си с усещането че нищо случайно не се е случило, а дали изобщо се е случвало... всички разкази
  3. Adrian

    Уиски

    Помоли жената за чаша с лед, седна на масата, наля си уиски, пусна няколко кубчета лед и отпи - с жажда на все още невярващо съзнание за всичко което обърна наопъки мечти и очаквания, надежди и любов... Кафенето постепенно се напълни. Жени, деца, мъже, цели семейства, някои по двойки и много такива като Антон, сами тръгнали нанякъде, всеки гонещ своя цел и търсещ нещо там закъдето са е запътил. Към масата се приближи девойка с огнено червена коса, с грейнал поглед и усмивка напомняща очаквана надежда. - Дали има свободно място, попита тя Антон, който кимна положително и отпи от чашата си. Румяна, както малко по-късно се разбра че се казва, запознавайки се с Антон, носеше чаша с кафе. И тя изненадващо тръгнала за аерогарата, и също нямала билет. Попита Антон дали има нещо против заедно да чакат за възможност да пътуват днес, на което той само кимна утвърдитело... Тя беше ентусиазирана и разговорлива, Антон повече я слушаше, отколкото да говори - все още буцата лед стоеше в гърлото му и не му се приказваше. Джентълмена в него не го беше напуснал все още и той и предложи питие - после и сипа от шишето, сложи и няколко бучки лед. Искам да почерпя -вчера си взех последния изпит и поредния си житейски урок... Това той изрече с приглушен глас, глас на ранено кученце приличащ на тихо скимтене от примирение... Румяна учудено го погледна...ако искаш разкажи ми, каза тя - но ако искаш да ти разкажа какво ми се случи и защо съм тръгнала да пътувам. Антон я погледна и забеляза неприкрития ентусиазиран поглед на събеседничката си. Добре, какво пък, едва ли ще е по-зле от моята глупост... Тя започна да разказва, била силно влюбена и щастлива с приятеля си, повече от година били често заедно и тъкмо когато очаквала да се съберат да живеят заедно, една нейна позната и отворила очите - приятеля и бил семеен... Тогава ужасена избягала чак тук на морето, без да иска да го чуе и види...Няколко месеца след това, приятелят и все пак успял да се свърже с нея и я убедил че се е развел, че много я обича и ще я чака когато и да се реши да отиде при него... Щастливка, мислеше си Антон докато слушаше ентосиазирания разказ на Руми, прелитащ по масата им с неподправената енергия на силна обич. Бутилката бавно но сигурно намаляваше своето съдържание. Буцата лед от гърлото му беше на изчезване и той започна да разказва за Йоана... По лицето му пробягваха щастливо игриви трепети на толкова много мигове в които срещите с Йоана го правеха щастлив и нетърпелив в очакванията за следващата им среща...Румяна го беше зяпнала в устата и не можеше да повярва на всичко което чуваше, толкова невероятен и се стори финала на разказа му, че не знаеше какво да каже, а само от устата и се отрони... Все пак живота не свършва с една любов... Неусетно настъпи вечерта, така и нямаше свободни места...Малко преди полунощ от уредбата на аерогарата се чу приветлив глас който ни покани на борда на самолет на Аерофлот, изпълняващ чартърен полет...Антон и Румяна допиха последните капки уиски и заедно без да прекъсват развеселения си диалог се качиха и седнаха един до друг. Щяхме да кацнем около един след полунощ и тогава на Антон му хрумна да се пошегува с новата си позната. – Руми, никой няма да те чака по това време... Хайде да отидем на бар, когато пристигнем, каза усмихвайки се Антон - Аааа няма начин да не ме чака - развеселена отговори Руми, но ако си прав ще те водя в един бар с гръцка музика... Явно уискито е успяло да успокои моя собственик, мислех си аз придремвайки в неговия джоб... Излизахме от изхода, когато Руми се втурна към един елегантно облечен мъж. Прегърнаха се и се разцелуваха. Тръгвайки с него тя тайничко помаха с ръка на Антон... Бъди щастлива Руми, промълви Антон и седна в първото такси... Мислите за Йоана го нападнаха отново и той едва успя да съобщи адреса си на шофьора. - Дължите 10 лева и 30 стотинки, разбра Антон и извади да плати. В портмонето имаше само една банкнота от 10 лева. Тъкмо се зачуди какво да направи и се сети за мен. Подаде ме на шофьора и слезе от таксито. Шофьорът ме пъхна в чаша с монети, прие по радиостанцията следващия адрес и потегли. Аз все още си мислех за Антон и за това небезопасно преживяване наречено любов. И за всички случки наречени простичко... всички разкази
  4. Adrian

    Йоана

    Благодари на момичето от рецепцията и затвори телефона. В този момент ме забеляза. Еха, дано този късмет и утре ме споходи - промълви Антон и ме пъхна в джобче на якето си, което беше поставил на облегалката на стола. Продължих да чувам прелистването на страниците, загадъчното му мърморене с неясни за мен изрази и съм задрямала... Събудих се от някакъв образ, все още неясен обгърнат като от мъгла...Какво се случва, почесах си ръбчето и се замислих. В стаята беше тихо, нямаше никакъв шум. Колкото и да се напрягах, освен далечен плисък на морски вълни друго не чувах. Мъгливият образ започна да се прояснява. Млада жена, с невероятно красива черна къдрава коса разстилаща се до раменете, с бяло добре очертано лице, с големи усмихнати пъстрозелени очи и закачливо примигващи оформени мигли, с леко вирнато носле и устни очертани в магнетично привличаща игрива линия. Бледозелена блузка изпълнена със закачливо полюшващ се бюст, плътно прилепнали дънки притиснали дълги завладяващо събиращи се бедра в една приказка, която би спряла дъха на не един мъж. Образът изчезна, чу се проскърцването на леглото и чух как Антон стана и отново разлистваше разни книги и тетрадки... Хм, да не би да виждах мислите му. Опитах се да извикам, никаква реакция - това е приятелю, никой не ме чуваше, освен ти сега, но вече и мисли започнах да виждам. Не след дълго на вратата се почука. Антон отиде да отвори и тогава я чух, нея Йоана - с приветливо звънлив глас и радостна че най-после е пристигнала. Не спираше да бърбори, как забравила да си зареди телефона, как автобуса спукал гума и чакали шофьора да я оправи, как после попаднали в задръстване, заради някаква катастрофа и т.н. и т.н., чак цифрите по лицето ми се умориха от приказки. После пиха кафе, Антон беше слизал до дневния бар, и започнаха да прелистват тетрадки и учебници. Разговорите им се завъртяха около утрешния ден - имаха изпит, последния от задочното обучение което завършваха. Четоха и коментираха много дълго време - аз така и не разбрах нищо, защото всичко което чувах беше ужасяващо непонятно. После притихнаха... Пак се появи мъглата... Когато започна да се прояснява, през погледа ми пробягваха различни дори стряскащи картини - жена, която крещи неистово, а той се опитва да я успокои, малко момиченце, което го дърпа за ръката и го моли - тате, тате защо мама така крещиии... После отнякъде се появи Йоана, усмихваща се и разказваща нещо весело, след това тя лежеше болна, а той разтриваше схванатия и врат и слагаше мокри кърпи на горещото и чело... Щур купон миналата есен в който танцуваха прегърнато щастливи и... алармата на телефона изпищя и прекъсна "филма" който аз гледах... Университетът беше наблизо и след двойното кафе в дневния бар което пиха, двамата тръгнаха за своя изпит. Антон се притесняваше за Йоана и през целия път само и напомняше за различни важни нещица от тази непонятна за мен материя. Успокояваше я че всичко ще си дойде по местата, когато си изтегли билет и започне да мисли само по въпросите които са в билета. Преди да влязат Антон я целуна по двете притеснени бузки и и пожела късмет. После си бръкна в джоба на якето, напипа ме, даже ме стисна силно за късмет и влезе в залата. Както можеш да си представиш приятелю, аз нищо не разбрах от това което се случваше. Висяхме с якето закачени на някаква закачалка и само тихо шумолене на пишещите хора в тази зала се чуваше... Какво ли прави Йоана, дано успее - проблясна ми за миг забързана и кратка мисъл. Антон явно не спираше да се притеснява. Няколко часа по-късно, вече радостни и щастливи - да, бяха си взели изпита и двамата, те тръгнаха да се разходят по крайбрежието. Йоана разказваше ли разказваше, имаше толкова планове за своето бъдеще, когато се прибере в южния град в който живееше... Влязоха в малък крайбрежен ресторант, поръчаха си риба за обяд и точно когато се чукаха с халбите бира за своя днешен успех, в ресторанта влезе Данчо. Както се оказа той беше съгражданин на Йоана и колега състудент от друга специалност. Той също си беше взел изпита днес и сега се разхождал и обикалял да си търси квартира за нощта, защото на следващия ден имал още един изпит... Навън притъмня, как бързо лети безгрижното време... Антон реши и го покани да преспи при тях в хотела, платиха и си тръгнаха. По пътя Данчо купи от един магазин бутилка коняк, кока-кола и различни ядки - все пак искаше да благодари, а и да се почерпят за изпитите. Намериха някакъв музикален канал по телевизията, приказваха, разказваха и се смееха на различни весели случки от изминалите студентски години - в които заради задочното си следване се виждаха през няколко месеца и винаги имаше интересни случки... Стана късно, Антон и Йоана се сместиха на едното легло, а Данчо на другото... Той усети топлата нежност на тялото и, погали косата и, целуна я по шията, пожела и вълшебен сън, след което притвори очи. Нощта напредваше и сънят беше притиснал клепачите им... Както си скучаех в джоба на якето, а то не искаше да си говорим, нова порция мисли на Антон ме връхлетя - как се развежда с жена си, как се чувства щастлив с детето си, и в един прекрасен ден излиза от църквата, прегърнал Йоана във вълшебна бяла рокля, а неговото момиченце хвърля наоколо дребни бонбончета за късмет...Филма изведнъж прекъсна. Усещах че Антон се е събудил, но не отваря очи, сякаш нещо силно го беше разтревожило... Напрегнах слуха си и това което успях да доловя ме втрещи - на съседното легло, Данчо и Йоана се бяха вплели страстно в разгорещен любовен танц и с неудържимост се притискаха и още и още, стенейки с приглушено удоволетворение. Мислите на Антон бяха замръзнали от вцепенение. Не дишаше, сякаш нямаше сила за нищо. Това не може да бъде, защо,защо... Преплитаха се объркани, огорчени и смутено невярващи за това което се случваше мисли... Отвращението от това предателство нахлу в съзнанието му и замъгли всички образи които аз улавях. Един час по-късно, когато слънцето все още лениво надничаше от морето, Антон напусна хотела. Качи се в едно такси и не след дълго вече беше на аерогарата. Все още билетните каси не работеха, а в кафенето жената подреждаше масите, бършеше праха и чакаше машината за кафе да загрее... Извини и се че толкова рано влиза, седна на една маса, нямаше сили да мисли и разсъждава... Главата му бръмчеше от хаотични мисли, които се прескачаха и блъскаха, а и аз долавяйки тази превъзбудена отчаяност в един момент даже подскочих в джоба на якето му. Изпи едно двойно кафе, изпуши няколко цигари - дааа, виждах му в мислите как се колебаеше за тях, беше ги спрял преди няколко месеца, но сега просто излитаха една след друга с димните облачета на изгорелите му мечти... Когато отвориха билетна каса, за целия ден нямаше билети - кошмар, но все пак остана някаква надежда, ако някой пътник не се появи, ще го извикат - остави си името и пак се върна в кафето. Взе си вестник, но буквите така и не се подреждаха в нещо смислено за четене. Главата му все още пулсираше и колкото повече денят се показваше, толкова по-отчаяни мисли се прокрадваха и нищо не беше в състояние да го успокои... Телефонът иззвъня - видя и името изписано, придружено от красивата и усмивка и топъл поглед с която се появяваше на екранчето му, моменти в които винаги се беше изпълвал с нежност и нетърпеливо очакване... Отхвърли това повикване, изтри я от указателя си и изгаси телефона си. Защо ми звъни? Нима има какво да ми каже? А аз какво трябва да и кажа? - Буца като ледник беше сковала гърлото му, толкова силни вълни излъчваше, че чак аз кротко лежащата в джобчето на якето му монета, започнах да се потя... После Антон се изправи, отиде до барчето твърдо решен да удави всичките си мисли, взе си пликче с ядки, натурален сок от грейпфрут и бутилка... всички разкази
  5. Adrian

    Хотелът

    Деси мина набързо покрай рецепцията и взе ключа от стаята, която бе резервирала предния ден. На рецепцията я познаваха и формалностите бяха пренебрегнати. Винаги резервираше стая с две легла, защото отсядаха с колежката и заедно, но сега беше я помолила да е сама, за което разбира се колежката и нямаше нищо против. Асансьорът спря на 7 мия етаж и след миг вратата се хлопна зад нея и Румен. Стая като стая, баня в дясно след входа,две легла, срещу тях голямо огледало на стената, масичка с телевизор, тесен и дълг плот под огледалото, наподобяващ бюро, с минибар в десния край, поднос с чаши и гарафа с вода в левия край и черно телефонче до подноса. Под плота беше прибран стол с интересна дървена облегалка. Забелязах всичко това, защото куртката на Деси изведнъж падна върху облегалката на стола и плота, и както можеш да си представиш приятелю, аз се изтърколих по него, после огледалото ме насочи към телефона и се спрях отзад в неговия кабел. Гледах в огледалото страстта преплетена в хармония на жадуваното очакване и се усмихвах, с проблясъци на слънчевия лъч танцуващ по мен. Загледах се през прозореца - сякаш и морето с безкрайния си хоризонт танцуваше, радвайки се на щастието сполетяло тези млади хора. На вратата се почука, отначало плахо, след това по-учестено и по-силно. Румен стана, наметна си халат и отиде да провери. Хм, да не би Деси да е поръчала Рум сервиз? При отварянето на вратата вътре нахлу разгневена и с яростен поглед жена... Ах ти гадно нищожество, това ли е твоето извънредно събрание?!? Нещастник проклет, къде е тая пачавра??? Изригна тя нахлувайки в стаята... Деси уплашено се беше омотала в чаршафа и с ужасено невярващ поглед се опитваше да асимилира какво се случва...Точно когато жена му се опита да хване Деси за косите, Румен я задържа, изблъска я навън и заключи. Аз, такова...с разтреперен глас той се опита да съобщи че това е жена му, ама понеже не живеели добре, та затуй...Деси събра сили, награби му дрехите и го изблъска навън... Колко съм глупава, прихлипаше тя, заровила лице във вече мократа от сълзите на отчаяние очи възглавница... Тя стана рано сутринта, изкъпа се и се облече. Грабна си багажа и напусна стаята. Гледах безмълвна след нея - стана ми тъжно, харесвах я откакто ме намери, а сега дори и не се сети за мен. Лежах си зад телефона и си мислех - това хората са странни птици, какви филми само... След около час влезе камериерка, видях я в огледалото как сръчно оправи стаята, забърса праха, пусна прахосмукачка и продължи към следващата стая... Хм защо не ме забеляза? Явно ме очаква самота... Минаха няколко дни, никой не идваше в тази стая. Навън беше ту слънчево и сякаш природата се усмихваше, даже една чайка кацна на перваза на прозореца и се загледа в мен, но май ми се е сторило, ту мрачно със странно свистене на вятъра гонещ своите приятели - облаците. В един такъв по-скоро сив ден, вратата се отвори. Млад мъж около 30 те влезе. Носеше спортно яке, дънки, сак с някакъв багаж и още една плоска чанта - както по-късно разбрах било някаква машинка която хората наричат лаптоп. Той влезе спокойно, отвори си багажа и извади от там няколко книги и две големи тетрадки. Извади си анцуг и една тъмносиня блуза с дълъг ръкав, преоблече се и отвори книгите - четеше доста старателно и от време не време поглеждаше в машинката, пишеше някакви формули в тетрадка, в която имаше много изписани редове... Погледна си часовника, дойде близо до мен, вдигна телефона и се обади на рецепция. - Здравейте, Антон от 702 се обажда. Очаквам моята приятелка да пристигне, но си е изключила телефона и не мога да я упътя. Моля ви когато дойде, пратете я в 702 -ра. Казва се... всички разкази
  6. Adrian

    Пролет

    Една сутрин до ушите ми достигна притракващ звук на малки въртящи се колела. Оказа се куфар с колела, теглен от странно облечена млада жена. Странно защото не бях виждала такова облекло. После разбрах че това е униформа. Носеше плътно прилепнала тъмносиня пола, до над коляното си, описваща красивото и тяло куртка, с две поиздути от прелестни гърди джобчета, и шал от сини, бели и жълти фигурки, прегърнал гладка до нежност шия. Беше с тъмноруса коса, сплетена и вързана отзад и покрита с кепе, закачливо килнато на една страна, върху което стоеше малка лъскава сребриста птица. Походката и беше грациозна с малки крачки стъпвайки меко с ниските си лъскаво черни боти, очертаващи фините и стъпала. Когато наближи тя забеляза кокичето, усмихна се и се наведе, погали го и тогава ме забеляза - я, какъв късмет. Така изведъж аз се озовах в дясното и джобче на куртката, до нежно пулсиращата и гръд. В края на тротоара ни чакаше такси, явно стюардесата, както по-късно разбрах, го беше повикала. Шофьорът, млад и галантен скочи, грабна и куфара, пъхна го в багажника, отвори и вратата усмихвайки се доволно че ще има това красиво създание за спътница в следващите минути. Никога не бях се качвала в самолет. Когато излетя се чувствах като пухче, някаква неясна лекота ме обзе и единствено пулсиращите гърди на моята нова приятелка създаваха усещане за движение. После я чувах как говори на другите пътници, разнасяше им топли напитки и дори успокои едно разплакано момиченце... - Деси, Деси - се чу мелодичен глас, при който моята приятелка се обърна и след малко стоеше до своя колежка в минибарчето на самолета. Полетът беше гладък и спокоен. Колежката и бе сварила кафе и двете започнаха своя обичаен за полетите разговор. След като споделиха впечатленията си от новата любов на втория пилот, от които щеше да ми почервенее металното дупе и няма да ти го разказвам приятелю, Деси започна да разказва за Румен, нейната нова тръпка. Запознали се при предишния полет до морето, накъдето в същност и сега летяхме. Когато напускала хотела в който отсядала след полет, се отбила да изпие едно кафе в дневния бар. Имаше още няколко часа преди обратното прелитане. Неусетно тя седнала на масата на един морски капитан - енергичен и забавен, а и наскоро издигнал се в морска администрация, след десетина години плавания по света. Впечатлила се достатъчно от него, че му оставила телефонния си номер. После запознанството им продължило с есемеси отначало кратки, а после с многословия и разказчета за живота, ежедневието и от един момент и за любовта. Не се бяха срещали от тогава, повече от месец, в който както Деси разказваше, че където и да е летяла, есемесите на Румен я настигали с все по-привличащи мисли и очаквания. И сега я чакаше да кацне. Много се беше развълнувала - какво ли ще се случи... Самолетът кацна плавно, изпратихме с усмивка всички пътници и ние, аз, лежаща и притисната в джобчето и все по-учестено пуслиращо, и Деси тръгнахме към изхода. Усетих топла и силна прегръдка, която ме притисна и остави без въздух. Процепа на джобчето на Деси леко се открехна и видях приятно наболата брада на Румен, че кой ли да е друг, прикриваща от мен целувката на дълго очаквана и мечтана страст. Румен шофираше с лявата си ръка, а с дясната беше прегърнал Деси. Игривите му пръсти в един момент и мен погалиха. Паркира ловко, взе куфара на Деси и двамата влязоха в ... всички разкази
  7. Виковете на дамата вече не се чуваха. Учестеното дишане на момчето започна да се успокоява. Не след дълго се чу шумолене и портмонето се отвори. Забързани пръсти се промъкнаха и нетърпеливо ни опипаха. След миг се озовах в една малка все още разтреперена длан. Бяхме няколко монети сгушени в шепата на това момче. Другите монети лежаха безмълвни и всеки мой опит да ги заговоря спираше в металната им тишина. Ръката на момчето, което ни грабна, влетя в джоба на анцуга с който беше облечен, и ни изсипа вътре. Стояхме си скупчени, и изведнъж усетихме как пак се затича това момче. Подскачахме и се блъскахме в тесния джоб на новия ни собственик. Докато се люшках в това малко неприветливо убежище, забелязах лек процеп в долния край. При едно от полюшванията се търкулнах и преминах през него, Озовах се в един тесен клатушкащ се тунел в който паднах неудържимо надолу. Не след дълго се търкалях по някакъв тротоар чак до дънера на едно дърво. Легнах си до дървото и реших че е крайно време да си дремна... Леко гъделичкане ме накара да вдигна погледа си. Няколко малки мравки тичаха по мен и скачаха забързани към едно крайче от кифла, странно как озовало се близо до мен. Късаха парченца от него и ги понасяха обратно. Пак минаваха по мен, но вече с тежка походка. Проследих ги с поглед и видях как близо до дървото се мушваха в една дупка в земята. Около дупката обикаляха други мравки, но те изглеждаха страховито и аз си отдръпнах погледа... В един миг до парчето кифла кацна гълъб и от недалеч долетя врабче. Гълъбът клъвна от кифлата, но си изпусна хапката. Врабчето се стрелна, грабна парченцето кифла и стискайки я с клюна побягна зад дървото. После рязко полетя и се скри в клоните, където сигурно си е похапнало на спокойствие... Странен свят, какво ли още ще видя, мислейки това пак се унесох в дрямка... Нежно студено докосване и после още едно, и пак и пак. Погледнах и видях падащи звезди - толкова много и всяка изскряща с усмихната си бяла нежност. Не са били звезди, а вече валеше сняг. Не след дълго аз вече си имах бяла къщичка, чиста и ухаеща на вечност. Колко време бях в този мой дом ли приятелю ще попиташ - не знам, но беше много много приятно, тихо и спокойно... Понякога се чуваха радостни детски викове, после тежки хрущящи стъпки минаваха наблизо и толкова... Един ден вече си имах прозорец. Промъквайки се през него слънчев лъч освети моята самота. Усетих топли вълни да тичат в изстиналото ми телце. Не след дълго нещо отдолу взе да ме повдига. Какво ли се случва? Повдигането продължаваше и не спираше, докато се изправих на ръбчето си. Зад мен беше израстнало кокиче - с фино изваяно зелено телце и радостно разперени ръчици. После главата му се отвори и с невероятна бяла усмивка се надвеси над мен. Както бях изправена, забелязах хората - повечето минаващи покрай нас се усмихваха и се радваха че настъпва... всички разкази
  8. - Усетих как някой ме стисна със зъбите си, продължи сладкодумно Петя. После ме съблече от станиоловата ми премяна и с весел кикот оповести - Аз съм късметлийкатаа... Новата ми притежателка беше приятно закръглено младо девойче, с голяма усмивка и весел глас. Носеше стегнати дънки. Усетих ги, защото ме напъха в задния си джоб и седна върху мен. Повече нищо не чух от това тържество. Така ме затопли с обгърналата ме мекота, че заспах. Събудих се от силна музика и глъч на много хора. Подскачах в такт с музиката все още плътно притисната в задния джоб на новата ми собственичка. Явно много се забавляваше, защото танците продължиха дълго. Добре беше, че понякога музиката сваляше своя ритъм и движенията в танца бяха приспивно нежни. Щях отново да заспя, когато нечия длан се лепна върху ми и с плавни притискащи движения натискаше моето убежище... В един момент дънките заедно с моята особа летяхме във въздуха и паднахме върху някаква табуретка - джоба се беше отворил широко и аз се изтърколих чак до вратата на стаята в която се бяхме озовали. Огледах се и видях моята собственичка прегърната от приятеля си да правят невероятни акробатични движения в леглото. Понякога тя прегръщаше с крака приятеля си, после го възсядаше, сякаш искаше да го накаже - толкова силно се повдигаше и спускаше към него, че се уплаших да не стане земетресение. После пък той се изправи зад нея и я пошляпваше ту от ляво, ту от дясно, придърпваше я и отблъскваше с резки движения - тъкмо си мислех как ли я боли, но не, защото тя мъркаше в желанията си за още и още... Странни същества сте хората - размишлявах върху видяното, докато в стаята се носеше уханието на заспалото задоволство...През спуснатите щори се прокрадваше утринна светлина. Задрямах, но едно близване по лицето ме ококори. Някакво причудливо същество, с клепнали уши, стъпило на късите си лапички, въртеше опашка и извадило влажния си език ме облизваше, сякаш съм наденичка. Искаше ми се да изкрещя, ама никой не ме чуваше. После се усетих притисната от зъбите на това кученце, както разбрах по-късно, и което с весело подтичване ме отнесе в някаква друга стая. Там то скочи в скута на възрастна дама, която беше вперила поглед в някакво картонче с картинки. Точно на време, каза жената, галейки своя домашен любимец. Взе ме с два пръста и започна яростно да търка картинките. Всичките ми ръбчета ме заболяха. Чак се изпотих от напрежение... Пак нищо, разочаровано промълви жената и ме прибра в портмонето си... После се облече, взе си пазарската чанта и тръгна към магазина. От близката пресечка изкочи някакво момче, тичайки грабна от жената чантата и изчезна в уличката... Тичаше толкова бързо, че виковете на жената заглъхваха и в далечината само отекваше ... всички разкази
  9. дочух от моето портмоне... Огледах се да не би някой съсед да ме е настигнал... Нямаше никой. Замислих се да не почвам да чувам гласове и главата да ми отказва. Само това ми липсва сега. Тъкмо да си прибера портмонето обратно, когато някакъв странен проблясък в джобчето с монетите ме накара да го отворя - май наистина полудявам, една монета от 50 стотинки се клатушкаше наляво и надясно с ритмични движения наподобяващи странен танц. Проблясъците дори ми заприличаха на усмихнат поглед... Що за глупости - явно си много много уморен, си помислих и посегнах да затворя монетното джобче. Тогава гласът се обади пак - чакай, не се плаши. Казвам се Петя, и аз съм монетата от 50 стотинки. Да странно ти е, но нека да ти разкажа моята история. Поогледах се, добре че нямаше хора наоколо - веднага си представих как ме заглеждат с укорително презрителни погледи и единствена мисъл - "хайдее още една откачалка"... Да не сънувам? Ощипах се, погледнах си телефона - няма измама, буден съм и скоро е време за вечеря... - Родих се от една сълза, продължи моята нова спътница. Лежах си кротко в касата на един магазин, като всички други монети, когато една топло усмихната сълза от касиерката капна върху мен. Тя сияеше - на касата вместо продукти стоеше букет с 5 кърваво червени рози, и един красив пръстен. Нейният приятел искаше любовта и. Тази капчица от нейното вълнение ми вдъхна живот. После видях името и на баджа който носеше. Реших и аз да се наричам като нея - Петя. Какво стана с тях аз не знам, защото в следващия момент се озовах в една детска ръчица - аз бях рестото с което започнаха моите приключения. Слушах разказа на монетата и не ми се вярваше - как може хем да съм буден, хем да сънувам. Зачудих се какво да правя. Извадих монетата от портмонето, пъхнах я в малкото джобче на дънките, прибрах си портнмонето и закрачих към къщи. Добреее, мислех си аз по пътя, защо пък не. Какво толкова - приказлива монета, ще ми разкаже няколко глупави историйки, че какво пък може толкова да е видяла. На следващата сутрин се събудих с противоречиви мисли - след обичайното сутрешно размотаване тръгнах за работа. Още щом прекрачих външната врата и Петя напомни за себе си. Усетих вибрацията в джобчето на дънките. Ааа не, ако пак ще ми разказва истории ще ме помислят наистина за куку. Извадих си блутута и го поставих на ухото си - така поне ако се изтърва с някое странно движение или реплика, да си мислят че говоря по телефона... Имаше места в метрото и седнах. Извадих телефона и се вгледах в новините. Даа, сега вече никой няма да ми обръща внимание. Извадих монетата, стиснах я в лявата си ръка и тя веднага ми проговори: - Детето което ме понесе след оня магазин си беше купило шоколадово яйце. Бързо го разчупи и докато си хапваше си тананикаше някаква песен. Не я чух добре, защото ме пъхна в джобчето на престилката си. После си закопча пухкавото яке и заприпка в снега към дома си. Майка и я посрещна с набрашнени ръце, правеше баница. Явно вие хората имате някакъв празник, защото майка и се тюхкаше че и са свършили едрите монети, а трябва да сложи монета за късмет в баницата. Тогава моята нова притежателка се усмихна на майка си, бръкна в джобчето на престилката си и ме подаде на майка си. Изкъпаха ме и ме облякоха в лъскав станиол. Беше доста горещо преживяване след това. Метрото пристигна на моята спирка и аз понечих да прибера Петя. - Чакай да ти кажа кой ми свали станиола, промълви Петя. После, после, промълвих напъхвайки я в джобчето на дънките. Усетих се че се усмихвам за това, че моята нова приятелка е била късмет в новогодишна баница, и ми стана интересно, какво ли още ще ми разкаже, за.. всички разкази
  10. Усмихната млада касиерка изсипа куп монети, заедно с касовата бележка. Прибрах ги по навик в портмонето, забутах количката с текущите изпълнени поръчки от магазина към изхода... Тези жени, сякаш живеят "по часовник" - току що слязох от метрото и хоп смс- са долетя с надлежно подреден списък. Не че е лошо пазаруването, обикаляш щандове и витрини, срещаш усмихнати и намръщени, забързани и разсеяни, жени и мъже, всеки бутащ количка и пълнещ с каквото му е харесало или поръчано. Понякога някоя мила физиономия ти подари усмивка от която една приятна топлина потича по вените ти, изтривайки остатъците от дневните работни недотам весели емоции. Напълних пликчето с продуктите и тръгнах към изхода. Вратите на магазина ме изпратиха и когато направих първите няколко крачки навън, усетих някакво трептене от задния си джоб. Там беше само портмонето - какво се случва пък сега. Спрях се, извадих го и не е за вярване - сякаш секцията с монетите танцуваше... Отворих я и... всички разкази
  1. Load more activity
headsetsa
×